петък, 4 март 2016 г.

Стъкленият меч от Виктория Айвярд - ревю

Ревю на първата книга.
  

    Кръвта на Мер Бароу е червена – червена като на простолюдието. Но уменията ѝ да подчинява електричеството са я превърнали в смъртоносно оръжие, което сребърнокръвният елит иска да впрегне в своите цели.
    Кралската фамилия я обявява за измамница, за лъжа. Отрича самата мисъл, че червената и сребърната кръв могат да бъдат равни. Но докато бяга от двореца, Мер открива разтърсваща истина – тя не е единствената от вида си. Мер започва да набира малка войска от други червенокръвни със специални способности, за да ги поведе срещу тираничните им господари.
    Това се оказва трънлив път. Трудно ѝ е да избегне опасността да се превърне в същото чудовище като тези, които се опитва да срази. С всеки следващ спасен от кръвожадния взор на новия крал властта на Мер се затвърждава – ала положението ѝ става все по-нестабилно. Дали тежестта на животите, пожертвани в името на бунта, ще я смаже? Или коварството и предателствата са направили сърцето ѝ неподвластно на  разкаяние?

    „Стъкленият меч” за мен бе донякъде разочароващо продължение на "Алена кралица". Разбира се, виждам многото положителни страни – и тази, подобно на предишната книга, бе изпълнена с високо напрежение, обрати, критични за героите ситуации, в които читателят затаява дъх, а също така и промяната у персонажите, която се забелязваше. Но по отношение на някои от героите, по специално Мер, изпитах много противоречиви чувства, които на моменти ме караха да не понасям книгата. Отделно от това, в тази книга, много по – ясно си личаха елементи, заети от други книги.
    Описанията на авторката бяха също толкова великолепни, колкото в първата книга! Успя да ме въведе отново в антиутопичния свят, където цареше омраза, хаос, война. Тези описания на обстановката, позволяват да се откъснеш от ежедневието и да се потопиш изцяло в света на „Стъкленият меч” и това определено ми хареса. Сюжетът се движеше бързо, но както казах изобщо, ама изобщо не ми допадна това, че авторката бе вкарала части в сюжета от други книги. Втората половина на книгата крещеше “X-men” и „Игрите на глада: Сойка-присмехулка”    
    А сега към героите. Мер определено премина през голяма трансформация и през двете книги. Специално в тази тя вече не беше наивното момиченце от първата книга и се съмняваше буквално във всеки (дори и в брат си). Ако в първата книга не харесах наивността й, то в тази изобщо не ми допадна тази мнителност във всеки. Книгата се стремеше да й изгради силен образ, на лидер, но едновременно с това да показва и моментите, когато се чувства слаба и несигурна в действията си. Това ми хареса, стига образът на Мер да не крещеше постоянно Катнис Евърдийн от третата книга на „Игрите на глада”. Не ме разбирайте погрешно – харесах Мер и това колко силна и непоклатима беше тя в тази книга, но не виждам защо беше толкова нужна тази силна прилика със „сойката-примехулка”.
    За мен Кал едновременно присъстваше в книгата и не. Не знам как стана така, че той беше част от почти всеки важен момент в книгата, но аз постоянно забравях за неговото присъствие. Той, също като Мер, беше доста разтърсен от предателството на брат си и го видях в много крайни състояния: на гняв, щастие, омраза, любов. Под образа на момчето, което често се усмихва саркастично, си личеше несигурността и скръбта, резултат от множеството загуби и предателства. Харесвам малкото му моменти с Мер. Как и двамата не си вярваха един на друг, но си бяха опора в най – тежките моменти.   
    Фарли и Шейд просто ги ОБОЖАВАМ. Както и останалите второстепенни герои. Фарли беше също толкова силна и смела, колкото притежаващите специални способности, въпреки че тя нямаше такива. Страшно много харесвам нейния персонаж и за мен тя е истинското олицетворение на силния и смел женски образ (не омаловажавам Мер по никакъв начин). Шейд, братът на Мер, се впускаше да спасява всеки. Неговата способност е може би най – любимата ми и го харесвам за това, че заставаше зад Мер, пазеше й гърба, дори и тогава, когато тя не му отвръщаше със същото. Осъзнах, че забелязвам и най – дребните моменти между Фарли и Шейд – погледите и жестовете им и силното доверие, което имаха помежду си. И си знаех, просто си знаех, че между тях има нещо повече от силно приятелство. Новопоявилите се второстепенни герои бяха изключително свежи и определено повишиха интереса ми с различните си характери и способности. Мисля, че основно те са тези, които подобриха мнението ми за книгата.

    Въпреки разочарованията, „Стъкленият меч” си остава едно доста добро четиво с бързо развиващо се действие, интересни и поглъщащи описания, разнообразни и различни по характер герои, с които може би ще плачете, ще се смеете и ще крещите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар