"Рисунка за Айла" от Стефъни Пъркинс - ревю

Ревюто съдържа СПОЙЛЕРИ, затова ако не сте чели книгата, се върнете да прочетете ревюто, след като я завършите.


   Третата и последна книга от трилогията на Стефъни Пъркинс, „Рисунка за Айла”, ни запознава с Айла и Джош. Айла е срамежливо момиче, което е влюбено в Джош, затворения в себе си художник, още от първата си година в Американското училище в Париж. След случайна среща през лятото в манхатънско кафене, първите искри между тях припламват. През есента двамата се връщат за последната си година в училището във Франция и връзката им се задълбочава. В началото всичко между тях изглежда като в приказките и те изживяват едни от най – романтичните си моменти в Париж и Барселона, но постепенно нещата се усложняват и двамата се изправят пред множество проблеми и предизвикателства, които могат да сложат край на връзката им.


     Първо ще започна с това колко сладка е корицата на книгата! Обожавам я!
      А сега за книгата – с огромно нетърпение очаквах излизането на тази книга и тя не ме разочарова. Обикнах я от първата страница и чувствата ми не се промениха до последната. Честно казано не знам защо масово хората казват, че третата книга им харесва най – малко. На мен тя ми стана любимата от трилогията. Не мога да преценя дали е заради героите и поради факта, че Айла е най – близка от трите героини до моя характер, или заради самата история на Джош и Айла, но тази книга наистина ме грабна най – много от трите.
      Образът на Айла беше много реален за мен, защото, пак казвам – все едно четях за самата себе си. Нея си я представях  като сладка, дребна (и аз съм нисичка) червенокоска. По характер - срамежлива и романтичка по душа. Спазваща правилата и необичаща да се набива на очи. Проблемите на Айла бяха в несигурността и нерешителността, които изпитваше по отношение на бъдещето и голямата самокритичност, която притежаваше. Въпреки глупостите, които каза и направи в книгата, като се поставя в нейната ситуация мисля, че аз бих постъпила по същия начин, затова и не мога да я виня (и въпреки това, докато четях книгата страшно й се ядосвах!)
    По отношение на Джош – ОБИЧАМ ГО! Той беше затвореният и артистичен тип, на когото уж за нищо не му пука и който постоянно си навлича проблеми в училище. Имаше ясни планове за бъдещето си и, за разлика от Айла, знаеше точно с какво иска да се занимава. Хареса ми, че на моменти беше толкова чувствителен и не се притесняваше да показва чувствата си пред нея. По едно време си мислех, че по – малката сестра на Айла, Хати, си пада по него, но се радвам, че съм грешала, защото това щеше да бъде допълнителна и излишна драма за книгата. Беше ми мъчно за Джош, заради семейните проблеми, които включваха огромната пропаст в отношенията между него и родителите му и ми се струваше, че те го търсеха само когато трябваше да направят добро впечатление пред някого, а не защото бяха истински загрижени за него.
    Айла и Джош като двойка много ми допаднаха. Хареса ми това, че при тях нещата се развиха много по – бързо, отколкото при Ана и Лола и ми хареса, че в тази книга почти през цялото време те двамата бяха официална двойка, за разлика от първите две книги, където Ана и Етиен и Лола и Крикет се събират почти в края на книгите. Обичам романтичните моменти между тях и това, че тяхната любов беше любов от пръв поглед (жалко, че Джош не е знаел, че Кърт и Айла са само приятели, защото можеха да са заедно от много по – рано). Едни от най – тежките им моменти, когато бяха разделени, бяха най – трудните и за мен. Самата им раздяла беше доста драматична и тъжна. Понякога губех надежда за тях (знаех, че нямаше начин да не е щастлив краят, но въпреки това...) Айла и Джош се изправиха пред една от най – големите трудности за една двойка и това е разстоянието, но се радвам, че в крайна сметка нещата за тях приключиха щастливо.

    Въпреки, че книгата наистина много ми хареса, имах няколко проблема... Първият беше в приятелството между Кърт и Айла. Просто ми дойде малко в повече. Ако бях на мястото на Джош, аз лично бих ревнувала. Да, знам, че са просто приятели, но... така и не приех приятелските им отношения до края на книгата. Другият ми проблем беше в Айла и в това, че ми се искаше да е поне мъъъничко по – амбициозна. Осъзнавам, че Стефъни е искала да изгради точно така персонажа на Айла – да не знае какво иска да прави с бъдещето си, да бъде несигурна и да няма почти никакви интереси, но въпреки всичко исках да е поне малко по – ентусиазирана за бъдещето. Според мен тя се записа в „Дартмут” само защото Джош й предложи това и за да е близо до него (нищо, че през това време бяха скъсали), а не заради някаква по – конкретна специалност, заради амбиция, или нещо такова. Наистина исках Айла да прояви интерес към нещо по – специално до края на книгата (ако трябва да съм откровена, може би усетих някакъв интерес към архитектурата, но този интерес така и не беше развит много добре)

     „Рисунка за Айла” определено ме очарова, въпреки леките критики, които отправих към края. Беше в типичния за Стефъни лек стил, който се чете лесно и не натоварва. Джош и Айла бяха много сладка двойка, а персонажите им също бяха изградени много добре. Драматичните моменти в книгата не бяха много, не бяха и малко. Бяха напълно достатъчни. Като история, книгата не е нещо супер оригинално, но ще се хареса на всички почитатели на романтиката. 

Коментари