"Уинтър" от Мариса Мейър - ревю

   Принцеса Уинтър ненавижда мащехата си кралица Левана. Нещо повече – момичето е убедено, че злата жена изобщо няма да одобри чувствата, които таи към верния си приятел от детството, вече красив дворцов страж, Хиацинт. Но младата принцеса не е толкова слаба и безпомощна, колкото си мисли Левана. Години наред тя е подкопавала плановете на кралицата и сега, с помощта на Синдер, Скарлет, Крес и приятелите им, е на път да предизвика революция. Но дали пък историята няма да се повтори – нали знаете, онази с отровната ябълка?

Много благодаря на издателство Егмонт за възможността!

   „Уинтър” е прекрасен финал на една завладяваща поредица, редуваща напрегнати, сърцераздирателни и романтични моменти. В последния роман съдбите на стари, добре познати и любими герои се преплитат с тези на нови, потенциални любимци, за да се изправят заедно пред изпитанията и да достигнат своя „щастлив край”, колкото и невъзможен на моменти да изглежда той...

   Авторката и с тази книга не изневерява на стила си – забързано действие, което не позволява да си поемеш дъх, екшън моменти – бунтове и народ, готов да се бори за свободата си и за своята истинска кралица, любов – не само в романтичния смисъл, но и в приятелските взаимоотношения – тази сплотеност и жертвоготовност, на която героите са готови един за друг. Лунната атмосфера беше едно ново очарование, което предлага последната книга. Може би това е единственият елемент в книгата, от който очаквах мааалко повече. Харесах цялата обстановка и това как ни бяха представени жителите на Луната, злата кралица Левана с нейното обаяние, дворецът, превърнал се в затвор за част от обитателите си, но на моменти ми липсваха описанията и това потапяне в атмосферата, с което съм свикнала в други книги.

   Това, което изключително много ми хареса, беше, че бе обърнато достатъчно внимание на абсолютно всеки един от героите. Въпреки новопоявилите се персонажи, които смятах, че ще се превърнат в главни действащи лица, авторката не бе забравила за съдбите на старите и ни представяше трудностите, пред които трябваше да се изправят те, както и промяната в характера, която настъпва при всеки един от тях.

   За героинята на Уинтър намерих едно много хубаво описание: „cute but psycho”. Тя беше  сладка, наивна, много добра към всички около себе си, помагаше, без да очаква нищо в замяна, но на моменти изпадаше в състояния, които разбиваха психиката ѝ, правеха я слаба, уязвима и... добре де, беше си лудичка. С течение на книгата това, което я направи по – силна, бе жертвоготовността ѝ – беше готова да се бори не само за приятелите си, но и за народа.

   Хиацинт, друг от героите, които опознах по – добре в тази книга, не ми направи особено впечатление, освен с това, че беше готов на абсолютно всичко за своята принцеса – Уинтър, било то и да излага живота си на риск непрестанно.

   Крес и Трън, Скарлет и Вълка – за мен тези двойки имаха най – очарователните моменти в книгата. Връзката между Крес и Трън се развиваше през голяма част от романа, редувайки малко забавни и комични моменти между двамата със задушевни и дори страстни такива. Скарлет и Вълка трябваше да преминат през множество изпитания, но те винаги са успявали да намерят пътя един към друг – нещото, което винаги ме е очаровало у тях.

   Синдер. Мога да говоря много за тази героиня. Тя извървя дълъг път от първата книга, в която изпитваше несигурност в себе си, до тази – борбената кралица, готова да застане на трона си. Думата „трансформация” е недостатъчна за всичко, през което премина героинята ѝ. Възхищавам се на Синдер във всяко едно отношение – на нейната неугасваща жар, сила и на това как дори и след многото загубени битки, тя не престана да вярва във възможността за победа във войната.

   „Уинтър” без съмнение се подрежда сред един от любимите ми финали на поредици. Книгата предоставя удоволствието от нестихващо напрежение, неочаквани обрати и изпепеляваща любов, която продължава да гори и в най – ожесточената война.