"Морето на спокойствието" от Катя Милей - ревю

След тежка травма в миналото си, Настя Кашников си дава обет за мълчание и спира да общува с близките си. Дори и когато се мести да живее при леля си във Флорида, където започва да ходи отново на училище, болезнените сцени от инцидента преди 2 години продължават да я преследват.

Името на Джош Бенет е синоним на смъртта, защото всички около него умират рано или късно. И така той се превръща в аутсайдера на училището, обграден със защитна стена от света и потънал изцяло в дърводелската работа, която е единствето нещо, което му носи удоволствие.

Светът на двамата се сблъсква напълно неочаквано и постепенно те започват да изграждат силна връзка помежду си. Но дали тази връзка е достатъчна, за да разкрие всеки от тях тайните на миналото си?

Много благодаря на издателство Тиара Букс за предоставената възможност!

„Морето на спокойствието” бе една приятна изненада за мен, която предизвика вихър от емоции с наситените си драматични сцени, очарователните любовни моменти и тази щипка чувство за хумор, която авторката бе вкарала в някои от персонажите.

Ще започна с това, че книгата не беше с бързо развиващо се действие, но това не ми попречи да я обикна, заради огромната емоционалност, с която бе пропита всяка страница. Любовната история също не беше от типа „любов от пръв поглед”. Имахме едно постепенно опознаване между двамата главни герои, което първо премина през етапа на приятелството и чак тогава се превърна в нещо повече от това. Двамата имаха своите падения  и възходи в отношенията си, а също и множеството тайни помежду им, но всъщност мисля, че тези неща са това, което помогна до скрепяването на силната връзка между тях. Не мисля, че без всички препятствия, през които премиха, щяха да се обикнат толкова силно.

За Настя ще си призная, че в началото не я харесвах особено, защото не я разбирах. Постепенно обаче започнах да гледам по – емоционално на нещата, опитах да се поставя в нейната ситуация  (въпреки че все още не знаех за инцидента от миналото й) и така с всяка страница ми ставаше все по – симпатична и по – симпатична. Когато разбрах какво точно се е случило, за загубата, която е преживяла, музиката, която й е била отнета, оправдах изцяло поведението й, болката и скръбта, които прехвърляше на близките си. Описанията, които в началото авторката ни беше дала за външния й вид, пасваха точно на емоциите й в книгата – тъмни, болезнени, скръбни, но по – късно се появява малкият лъч светлина, който й носи Джош и който започва да разсейва мракът в нея.

Джош ми се стори като някой, който просто не нуждае от любов. Загубите и тъгата от миналото, сякаш не му позволяваха да изпитва чувства в настоящето, докато не се появи Настя, разбира се. Двамата сякаш се спасиха взаимно. Джош беше издигнал защитна стена около себе си, през която никой не можеше, а  и не искаше да проникне, освен единствения му приятел – Дрю. След като Настя се появи в живота му, тази стена постепенно започна да се пречупва и определено допринесе за израстването му.

Дрю беше свежият персонаж в книгата. Той носеше малката доза чувство за хумор и нямаше как човек да не го хареса, заради това. Той беше страшно интелигентен, но и правеше глуповатички грешки на моменти. Друго, за което му симпатизирах, е, че бе единственият, който не се отдръпна от Джош, след  цялата смърт около него и беше верен приятел и на Джош, и на Настя.

Книгата застъпва дълбоки и сериозни теми като това как човек да се справи с болката, как да излекува душата си и как понякога подкрепата на близките не е достатъчна,  ако самият ти не повярваш в силата, че можеш да се справиш. Тя ни пренася през този път на трудности, през които преминават двамата главни персонажи, чрез много емоционалност и силни сцени. В цялата тази скръб и духовни терзания, се преплита и любовната история, която съм убедена, че ще спечели сърцата ви.