"Кралска клетка" от Виктория Айвярд - ревю

Ревю на първата книга.

Ревю на втората книга.

   Мер Бароу, Мълниеносното момиче, изгубило своята мълния, се мята между живота и смъртта. Но заслужава ли да се бори за измъчено съществуване в клетка, отредено ѝ от момчето, което някога обичаше? Затворът на Мер е страшен и наяве, защото дори вън от ужасните кошмари тя продължава да е измъчвана от смазващо чувство на вина за животите, пожертвани заради грешките ѝ.

   Мейвън Калоре вече е крал, но мрежата от коварства, оплетена от майка му, някогашната кралица, продължава да държи цялата държава – и затворницата му – под контрол. Но не всички Сребърни династии са готови да склонят глава пред несигурен крал, живял цял живот в сенките.

   Докато Мер понася тегобата на изолацията в двореца, нейното сборище на новокръвни и Червени се разраства и усъвършенства, преобразява се в армия. Армия, готова за война. Армия под знамето на принца-изгнани.

   "Кралска клетка" далеч не оправда очакванията ми. Ако първата книга разлиствах с огромно желание, копнееща за още, и още от света, който е изградила Айвярд, втората имаше по-слаби части, но все пак четях с удоволствие и жив интерес, то тази, трета част, се оказа... едно огромно разочарование. Първата половина на романа беше изключително скучна, не се случваше абсолютно нищичко и четенето ѝ беше, съжалявам за думата, но мъчение. Втората половина, с малкото си битки и напрегнати моменти, за жалост беше неспособна да промени цялостното ми мнение, а то е, че тази част е доста по-слаба от предшествeничките си.

    Разделям книгата на две части: първата, в която Мер се намира в двореца под контрола на Мейвън и втората, в която тя вече е свободна и се намира при своите приятели и семейство. *тежка въздишка* Първата част, в която Мер беше затворничка в двореца на Мейвън изобщо не ми хареса! Огромна част от сцените бяха ненужни, не допринасяха с нищо за историята и такова впечатление ми направиха най-вече диалозите между Мейвън и Мер, които откровено казано бяха изнервящи и четях през ред, през два. В първата половина имаше и две гледни точки - освен в главата на Мер, авторката ни вкара и в тази на Камерън - героиня, за чието съществуване бях забравила, честно казано. За мен гледната точка на Кам беше абсолютно излишна. Не научих кой знае колко повече за Алената гвардия и плановете ѝ, не научих кой знае колко повече и за самата Кам. Във втората част, когато Мер беше свободна, имаше силни сцени - освен екшън и напрежение, имаше и драма, романтика... Почти изпитах силните емоции като при четенето на първата книга... почти.  

   Мер. Мер доста израсна в предходните две книги, но в тази не видях почти нищичко от силното момиче, което обикнах в предишните части. И това е напълно разбираемо, предвид факта, че в първата половина на тази книга тя беше измъчвана и лишена от способностите и свободата си, попаднала изцяло под контрола на Мейвън. Мер наистина направи няколко смели хода, опити да се измъкне от този затвор и все пак... не знам защо, но очаквах много повече от нея, при положение, че авторката толкова дълго я изграждаше като силен, непоколебим и целеустремен персонаж.

   Мейвън е перфектният злодей! Обичам да мразя това момче и мога само да предполагам колко е трудно да изградиш един добър злодей, но Айвярд се е справила отлично със задачата. Има читатели, които изпитват съжаление към неговия герой и дори симпатии. Аз чисто и просто ненавиждам Мейвън, но точно това го прави толкова интересен антигерои в очите ми. Той беше един от малкото персонажи, които направиха четенето на тази част мъничко по-интересно - с непредсказуемите си действия, извратеното си мислене, болезнената си обсебеност по Мер и хитрите си ходове. И все пак държа на мнението си, че голяма част от разговорите и срещите му с Мер ми се сториха скучни, чувствах ги като дежавю и можеха да бъдат спестени.

   Еванджелин беше малката изненада на книгата. Малкото глави от нейна гледна точка бяха интересни и позволиха както да я опозная по-добре, така и да науча повече за бъдещите планове на семейството ѝ. Не мога да кажа обаче, че я харесвам - Ева надали някога ще се превърне в любим мой персонаж, заради миналото си, което е изпълнено с твърде много прегрешения. И все пак, не съжалявам за тези глави от нейна гледна точка, които дават малко повече обяснения за действията ѝ, както и повече от личния ѝ живот.
   От останалите герои смятам да спомена Кал, чиито сцени с Мер просто ОБОЖАВАМ! Те са ми една много любима двойка и във втората половина на романа Айвярд се погрижи да ми припомни защо. Споменах колко обожавам Фарли още в ревюто си на предишната книга и в тази това не се промени. Въпреки тежката загуба, която преживя тя със смъртта на Шейд и детето от него, което носеше, Фарли продължи да бъде ключова част от Алената гвардия, да се бори и да има ясно поставени цели. Имаше и няколко новопоявили се герои, повечето - новокръвни със способности, които се надявам да опозная повече в следващата книга (защото да, смятам да я прочета), тъй като ми се струва, че имат потенциал да "освежат" историята.

   "Кралска клетка" определено не ме заплени така, както го направи първата книга. Бавното действие и разочарованието от някои от героите за мен бяха основните минуси на книгата, но пък някои от обратите във втората половина на романа, както и част от новопоявилите се персонажи, ми вдъхват надежда, че финалът на поредицата все пак може и да е вълнуващ.