"Гневът и зората" от Рене Ахдие - ревю

    Накратко: „Гневът и зората” разказва за жестокия владетел Халид, който отнема всяка нощ по едно момиче от народа, за да го убие с изгрева на зората. Напълно необяснимо. Приятелката на младата Шахризад е сполетяна от същата съдба, а Шахризад е по – готова от всякога да направи така, че това да бъде последната жертва на жестокия убиец. Но постепенно, всички тайни се разплитат и Шахризад открива, че зад всяко действие на Халид стои обяснение, което може да промени всичко... А чувствата между двамата заплашват да променят историята по един изненадващ начин.

   „Гневът и зората” несъмнено ми хареса, но за жалост, така и не успях да изпитам онези емоции, за които четох в толкова много ревюта. Имах купища проблеми с героите, които не можах да разреша до края на книгата, а персонажите за мен винаги са били НАЙ – важната част от един роман. По отношение на стила на авторката, нямам критики, защото той беше изключително нежен и необикновен. Самата история беше красива и носеше полъха на една арабска и незабравима фантастична приказка.

 След като успях да кажа в две изречения положителните неща, които открих в романа, е време за критики... Шахризад за мен не беше силната героиня, която романът се опитваше да настоява, че е. Тя беше изпълнена с гняв и болка, които искаха да изплуват на повърхността, но... така и не успяха. Тя си служеше прекрасно с думите, но по отношение на действията, никога не докарваше нещата до край. Разбира се, чудесен пример за това е отмъщението, за което тя така копнееше и което стоеше в центъра на сюжета. Като прибавим към това и факта колко бързо се влюби в Халид, за мен тя не се различаваше от повечето женски персонажи, които имат емоционални проблеми и си „падат” по лошото момче от книгата.

   Проблемите ми пък с Халид идват от това, че почти през цялата книга не се знае нищо за него, освен че е убиец. Почти до края липсва обяснение защо той е убил толкова НЕВИННИ момичета, което го разбирам от гледна точка на това, че се трупа напрежение и желание у читателя да разбере повече за „тайната”. Предполагам, че в повечето читатели чувството, че той е убиец, е изчезнало бързо след започването на романа, но за съжаление, докато аз четях книгата винаги, дори и в хубавите моменти, тъничко гласче ми казваше: „но той е убиец!”. Осъзнавах, че разкриването на тайната ще оправдае Халид в малка или голяма степен, но така и не можах да заглуша това гласче.

   И последен проблем – връзката между Халид и Шахризад. Уоу, нямам нищо против insta-love връзките в книгите, ако ми хареса как са изградени, но в изграждането на тази бяха допуснати толкова грешки, че беше невъзможно да ме докосне емоционално, по какъвто и да е било начин. Дори и да изключим това, че Шахризад се влюби в убиеца на най – добрата си приятелка, продължават да съществуват тайните и недоверието, и ако не лъжите, то неизречените истини. За мен двамата герои общуваха крайно погрешно, избягвайки най – големите си проблеми във връзката и отлагайки във времето важни разговори, за сметка на други. И може би нямаше да е толкова ужасно, ако само единият от двамата пазеше тайни, но липсата на каквото и да е доверие беше двустранно, а тайните витаеха из страниците на книгата почти до последно.

   Нито съм очарована, нито пък разочарована от второстепенните персонажи, защото, честно казано, не ги опознах достатъчно добре. Двамата най – добри приятели на главните герои – Деспина и Джалал, бяха еднакво саркастични, забавни и директни, но за жалост научих само това за тях.

   Не искам да оставате с погрешно впечатление – въпреки множеството критики, книгата ми хареса, но за мен, тя не беше нищо специално и уникално и със сигурност не се превърна в моя любимка. Обикнах емоционалния стил на писане, но не и самите емоции на персонажите, не и самите тях. Историята беше красива и напрегната, но и на моменти предвидима, а идеята с приказките, които Шахризад разказваше на Халид можеше да бъде къде-къде по-добре доразвита.

Това е от мен. Надявам се да не съм обидила никого с ревюто си :)