"Последна песен" от Никълъс Спаркс - ревю

Романът „Последна песен” от Никълъс Спаркс ни запознава с живота на седемнайсетгодишната Вероника, която е принудена от майка си да се премести за лятото от шумния Ню Йорк в малкото градче Райтсвил Бийч, където живее баща й. Баща й, Стив, е човекът, когото Рони обвинява за раздялата на родителите си и поради това отказва да поддържа връзка с него цели три години.  Тя е проблемна тийнейджърка, с буен характер, навличаща си немалко проблеми и точно с такива хора се сприятелява в градчето. Освен с тях, Рони се запознава и с Уил, симпатично момче, което с течение на времето бавно променя Рони и открива у нея най – добрите й черти. За жалост, пълно щастие няма. Всеки от героите крие драматични и разтърсващи тайни, които рано или късно трябва да бъдат изречени на глас.

Както може би знаете, по книгата има и филм. Е, според мен тази книга е поредното доказателство за това, че книгите са по – добри от филмите, направени по тях. Не че не ми хареса филмът, но при четенето на книгата изпитах много… по – дълбоки емоции, отколкото като гледах филма.

А сега за книгата. Мисля, че напълно разбирах Рони. Не, не съм дете на разведени родители, но се опитах да се поставя в нейната ситуация и аз също бих била бясна, наскърбена и бих обвинявала родителите си за това. Точно поради това, мисля, че оправдах всички грешки, които е допуснала и лошите избори, които е правила. Беше ми много мъчно за баща й, с когото не се отнасяше справедливо. Опитах се да й се ядосам за това ужасно държание, но… ме можах. Виждах само едно наранено момиче, което е поставило стена между себе си и родителите си.

Бащата на Рони, Стив, беше от онези хора, които са толкова добри, че веднага ти стават приятни със самото си спокойствие и топлина. Хареса ми страстта му към музиката, която беше неговото спасително въже от ежедневието. Колкото до връзката „баща-син”, с малкия брат на Рони, беше толкова мило да я наблюдавам.

Братчето на Рони, което се казва Джона, беше най – сладкото същество в цялата книга. Смяла съм се на глас с някои от нещата, които  казваше, а други ме пращаха в дълбоки размисли. Не, серизно - това дете е много забавно, но е и страшно умно.

Уил… Уил, Уил, Уил. Хареса ми, но определено за мен не беше един от героите, в които да се влюбя. Беше мил, с чувство за хумор и разбирах защо крие тайната на приятеля си, но… не знам - имаше нещо, което не ме накара да го обикна, каквото обикновено изпитвам към повечето главни герои от книги.

От друга страна, връзката му с Рони – е, това е нещо, което страшно много ми хареса. Нещата между тях се развиха много бързо, а аз обичам връзки, при които може да се каже, че любовта е „от пръв поглед”. Харесваше ми това, че той отключваше добрата й страна (това беше истинската й страна) и така в сянка оставаше онова момиче, което прави само глупости. Мисля, че й действаше положително.

Блейз и Маркъс ми бяха най – неприятните същества от книгата. Маркъс е ясно защо не го харесвах – защото беше задник, а Блейз – исках да й съчувствам, но не можех, защото освен, че направи тази глупост с Рони, беше и страшно слабохарактерна. Не казвам, че тя беше виновна за всичко, което й се случи, но можеше да направи… нещо! А не просто да бъде зависима от него.

След като героите разкриха тайните си, най – много бях разтърсена от тази на Стив. Последните глави буквално ми се наложи да оставя книгата и просто да си поплача. Не намирах сили да продължа да чета и затова отлагах прочитането на последните страници.

Какво не ми хареса в книгата – единственото, наистина единственото нещо, което ме подразни бяха приказките за Бог и честите препратки към религията. Не съм религиозна и не обичам и да чета за религия. За жалост, това е типично за почти всички книги на Никълъс и точно това не ми харесва и в останалите му романи.

„Последната песен” беше едно приятно четиво, което към края малко ме натовари с драматизъм, но иначе наистина беше страшно добра книга, написана по невероятен начин, точно в стила на Никълъс Спаркс. Мисля, че ако сте харесали другите му книги, то и тази ще ви допадне.