"Живота, какъвто го познавахме" от Сюзан Бет Пфефър - ревю

Благодаря на издателство Ибис за възможността да прочета книгата.
Не вярвах, че ще ми допадне това, че книгата е под формата на дневник, но
всъщност това беше една брилянтна идея на авторката. Така проследих не само постепенната
промяна във времето и настроенията, но и видях най – дълбоките и съкровени мисли
на Миранда – тези, които не би изрекла на
глас. Така успях да изпитам истински силното й отчаяние на моменти и гневът й към
цялата тази ужасяваща ситуация, в която е попаднала.
Няма да ви лъжа - книгата беше ужасно тежка на моменти. Понякога ми се
налагаше да спра да чета, защото в противен случай самата аз щях да се отчая за
бъдещето на героите. Освен, че беше тежка, тя ме вкара и в дълбоки размисли. Какво
ще стане, ако нещо подобно се случи днес? Дали всички ще станем толкова
егоистични и няма да мислим за никого другиго извън границите на семейството
си? Силно се надявам да не.

Миранда беше изключително силна, дори и когато самата тя не вярваше в това. Дори
когато й идваше да крещи и плаче (а понякога го правеше), тя намираше сили в себе
си да събере парченцата си и да се изправи отново силна пред семейството. Мат
беше страхотен брат! Той даваше голяма опора на семейството и мислеше повече за
тях, отколкото за себе си. Джони – бе ми изключително мъчно за по – малкия им
брат, че на такава крехка възраст му беше отнето детството и трябваше да мисли
за такива сериозни теми като оцеляване и загуба на близки хора. Майка им се
държеше зле на моменти, когаго губеше надежда. Оправдавам я с това, че на всеки
от героите му се наложи да премине през много тежки изпитания, а на нея може би
най – много, защото животът и на трите й деца бе застрашен във всеки един
момент.
Това, което леко ме разочарова в книгата, беше, че имаше прекалено много
мъка и отчаяние, а толкова мъничко надежда. Исках да има повече хубави моменти,
исках хората да се държат един за друг и да видя едно обединение, а не
разкъсване.
Книгата ме стресна, дори изплаши. Постави ме на мястото на героите и ме
накара да се запитам: „А какво бих направила аз в такава ситуация?” Сюзан Бет
Пфефър е изградила един стряскащ постапокалиптичен свят, където освен водата и
храната, надеждата също е на
привършване. Направила го е по завладяващ начин, защото те пренася в света и
човек успява да изпита всички емоции на героите. Книгата поглъща със сериозните
си теми и поставя купища въпроси, на които всеки сам трябва да си отговори.
Коментари
Публикуване на коментар